Интернет мрежа за взаимопомощ, информиране и консултиране


он-лайн Форум „Попитай специалиста”

ЗРИТЕЛНО ЗАТРУДНЕНИТЕ НА „СВОБОДНИЯ ПАЗАР НА ТРУДА“ - ОСОБЕН

Модератор: bisolnev

ЗРИТЕЛНО ЗАТРУДНЕНИТЕ НА „СВОБОДНИЯ ПАЗАР НА ТРУДА“ - ОСОБЕН

Мнениеот s.zaykov » Нед Сеп 02, 2018 12:46 pm

ЗРИТЕЛНО ЗАТРУДНЕНИТЕ НА „СВОБОДНИЯ ПАЗАР НА ТРУДА“ - ОСОБЕНОСТИ И ПРОБЛЕМИ

Функциониращият до началото на деветдесетте години на миналия век модел за трудоустрояване и професионална реализация на слепите понастоящем е почти напълно разрушен. Унифицирането във формите на трудоустрояване и монопола на занимаващите се с него институции е вече само част от най-новата ни история.
Днес нито специализираните предприятия на Съюза на слепите в България биха могли да осигурят работа на толкова много хора, на колкото осигуряваха до началото на промените, нито пък е налице монопол на една единствена организация, която да предлага всички решения.
Решаването на тази проблематика е вече общо дело на много лица и институции и това всъщност е и първата радикална разлика на бъдещия нов модел от съществуващия до началото на деветдесетте.
Многообразието, обаче, за да бъде наистина алтернатива на тоталитарния модел трябва да бъде не само ангажирано, но и просветено. Т.е., когато много лица търсят пътища и решения, е добре те все пак да знаят докъде са стигнали другите, на какви проблеми са се натъквали и по какъв начин са успявали да ги решат или по какви причини не са успявали да се справят с това.
Непознаването на възможностите и по-конкретно на професионалните възможности на слепите, не е само проблем на обществото и на държавата. В съвременните условия то вече е проблем и на самите слепи. Все още, обаче сред тях много силно е проявено мисленето, че някой непременно е длъжен да се грижи за благоденствието и щастливия им живот. Все още в средите на слепите се наблюдава желание да се прехвърли отговорността от индивида към институциите и държавата. За много от незрящите единствената възможност, която те си представят за себе си е отново по някакъв начин да се върнат на работа в специализираните предприятия и там, закриляни от своите организации, да изкарат до дълбока старост.
И все пак вече се виждат и кълновете на новото разбиране, вече има хора, които са готови да тръгнат по нов път и именно на тези хора трябва да помагат всички, които имат възможност да оказват някаква ефективна помощ. Днес вече поне е ясно, че ефективно може да се помага само на този, който сам се опитва да си помогне!
Към това трябва да добавим и факта, че днес нашето общество все още е в състояние на сериозни промени, което прави и отделните индивиди, респективно институции, по-отворени към идващите от развитите страни модели - не само като действие, но и като мислене. По отношение на професионалната реализация на хората със зрителни увреждания тази ситуация дава възможности за по-лесното превъзмогване на някои предразсъдъци. В условията на всеобща разбалансираност на ценности, на системи, на цели обществени групи или по-точно казано на обществото като цяло, е много по-лесно да приемеш и това, което до вчера ти се е струвало недопустимо, като например факта, че и слепите могат да бъдат „нормални хора“, че и те могат да вършат определени неща, че от тях може да има и някаква полза и дори, че самият ти като предприемач по един или друг начин би могъл да се възползваш от техните, доскоро непознати за теб, възможности.
Динамиката в развитието на технологиите, както и либерализирането на обществените отношения водят до непрекъснати промени и на пазара на труда, на който встъпват и незрящите граждани в България.
И не на последно място трябва да отбележим и факта, че днес радикално се променят както отношенията на обществото към проблемите и възможностите на хората с трайни увреждания, така и отношението на представителите на тази група към самите себе си, към своите собствени възможности, към тяхната все по-активна роля в решаването на проблемите им.
Вече почти тридесет години след началото на промените у нас все още няма ясна идея за това по какъв начин трябва да се решава въпросът за професионалната реализация и трудоустрояването на слепите. При предишните условия грижата за тях се поемаше от държавата, която чрез Съюза на слепите имаше ангажимента да създава условия за "оползотворяването на трудовите възможности на слепите граждани".
В новите условия това вече не е, а и едва ли би могло да бъде приоритет на държавната политика. Проблемите на незрящите станаха в много по-голяма степен техни собствени проблеми и те трябва да търсят тяхното решение със собствени сили, както разбира се и с помощта на различни организации на и за слепи, и на други институции на гражданското общество, чрез които да оказват влияние, а в отделни случаи и натиск върху управляващите. И нека още веднъж да подчертаем, че в новите условия професионалната реализация на хората от тази социална група е не само обществен проблем, но в голяма степен и личен ангажимент на всички, които търсят своето място на пазара на труда! На незрящите, разбира се, трябва да се помага по всички възможни начини, но като сериозна предпоставка за тази помощ трябва да стои тяхната собствена инициативност и предприемчивост. А щом вече заговорихме за инициативност и предприемчивост, трябва да се досетим, че сме навлезли в онази особена и невинаги носеща радост територия, наречена „свободен пазар на труда"…
За да можем да си изясним основните проблеми, пред които се изправят хората със зрителни увреждания, когато стъпят на тази територия, трябва преди всичко да си припомним какво точно представлява пазарът на труда.
В исторически план появата на отношенията, които наричаме пазарни, се свързва с края на средновековното феодално стопанство и се разглежда като индикатор, показващ, че в съответната страна вече са възникнали и са станали доминиращи нови икономически отношения, в които вече не съсловните привилегии, а принадлежащите на отделния индивид характеристики стават определящи. Така, вместо от уставите на честта, хората започват да се привличат и отблъскват в зависимост от това кой какво може да предложи на другите. Свободният рибар предлага на останалите плодовете на своя труд, срещу което очаква да получи съответната част от плодовете на труда на ловеца, животновъда, земеделеца, шивача, обущаря и т.н. В това ново състояние индивидът се цени не по това как изглежда със сабя в ръка, а какви полезни за другите стоки и услуги може да произведе и предложи. И именно онова абстрактно място, където се предлагат произведенията на индивидуалните човешки способности, обозначаваме с понятието „пазар“.
Подобно теоретично отклонение беше необходимо, за да покажем разликата в условията на търсене и намиране на работа в две различни епохи - времето на така наречения „реален социализъм" и последвалата епоха на основано¬то върху пазарните принципи обществено устройство.
В условията на държавната социалистическа икономика трудът беше не толкова право, колкото задължение на всеки гражданин на обществото. Правото на труд беше прогласено в Конституцията на Народна Република България, но то имаше в много висока степен чисто формален характер. Много по-важно беше това, че всеки човек от това общество беше длъжен да упражнява „общественополезен труд". И тук трябва да направим няколко логически заключения. След като трудът не е толкова право, колкото задължение, то следва, че държавата, която налага това задължение, трябва да осигури на всеки индивид възможност да полага този общественополезен труд.
Отделният индивид можеше да се опитва да си избира един или друг вид работа, но той не можеше да избира дали да работи или не. Ясно беше, че да осигури работа на хората е изцяло задължение на държа¬вата, а не на самите индивиди. Следва един много интересен извод - специфичните характеристики на индивида нямат съществено значение! Така или иначе, след като всички са длъжни да работят, то всички ще трябва взаимно да се приемат такива, каквито са, за да може да се постигне тази всеобщност на труда, която се прокламираше като основно благосъстояние на всички трудещи се.
Така, колкото и противопоказни за характера на конкретен вид труд да бяха характеристиките на даден индивид, той все пак трябваше да бъде приет в средата на трудещите се, просто защото те не можеха да не го приемат. От всичко това следва, че спецификата, индивидуалните особености на човека нямаха съществено отношение към това дали той ще може да реализира максимално качествено своето право на труд, нещо по¬вече - индивидът знаеше, че какъвто и да е неговият житейски статус, държавата е длъжна да му осигури възможност да работи.
След политическите събития от 1989 г. всичко това се промени радикално В новите обществени условия правото на труд е отново конституционно гарантирано, но от това, че индивидът има право на свободен труд не следва задължение на държавата на всяка цена да му осигури възможност да консумира това свое право.
Държавата като основен регулатор на обществените отношения създава редица регламенти, които регулират търсене¬то и предлагането на стоки, в това число и на стоката „работна сила", но тя не поема ангажимента за стопроцентовата реализация на наличната в обществото такава стока. Държавата защитава работниците и служителите от произволите на собствениците на капитали, както и собствениците на капитали от техните наемни работници и служители. Но държавата по никакъв начин не може и не се опитва да задължи дадения собственик на предприятие, предприемач, работодател да наеме на работа точно този или онзи работник. Нещо повече - тя изобщо не може да задължи съответния предприемач да продължава да наема хора на работа. Така или иначе всеки собственик има право да закрие своето предприятие, да преустанови дадена дейност и да я замени с друга или въобще да прекрати заниманията си на пазара на стоките и услугите.
От друга страна държавата създава определени защити за наемния труд от произвола на работодателите, но тя не може да задължи работодателя на всяка цена да държи на работа да¬ден индивид. А това означава, че така както се изграждат защити на наемния труд от произвола на работодателите, така се изграждат и реципрочните защити на самите работодатели от произвола на техните наемни работници или служители.
И работникът, и работодателят имат известни, в много случаи добре дефинирани, права и задължения един спрямо друг, но от особено голямо значение е това, че и единият и другият не са длъжни да встъпят в тези взаимоотношения. Работникът има право да работи при определени условия и да получава полагащото му се възнаграждение за неговия труд, но работникът не е задължен да постъпва на работа при този или онзи работодател. Човекът не е работник или служител по рождение. Той става такъв едва след като по свой избор е приел да встъпи в договорни отношения с някои от наличните на пазара на труда работодатели.
От друга страна човекът не е и работодател по рождение. Той става такъв едва когато по силата на своя свободен избор встъпи в съответни договорни отношения с този, който предлага на пазара своята работна сила.
В идеалния модел точните пропорции между желанията и задълженията на отделните участници в процеса се определят по силата на принципа за търсенето и предлагането.
Когато на пазара на труда се търсят работници и служители, които притежават високи професионални умения и когато наличните на пазара такива специалисти са по-малко от необходимите на обществения работодател, то тогава всеки един предприемач ще бъде принуден да предлага относително по-добри условия, за да привлече точно при себе си най-добрите специалисти. А те, работниците и служителите от този клас, ще могат да изискват още по-добри условия, срещу които да предоставят своята работна сила.
Когато на пазара на труда, обаче се окажат повече кандидати за работа от един и същ клас, отколкото са необходими на съвкупния обществен работодател, тогава всеки конкретен предприемач може да си позволи лукса да завишава своите претенции, да избира „най-доброто от доброто". В този случай представителите на съвкупната работна сила ще бъдат принудени да приемат и такива договорни условия, които не са им съвсем „по вкуса“, но без приемането на които те биха се оказали неконкурентни на пазара на труда.
И вече в този контекст би трябвало да погледнем на пазара на труда през призмата на потребностите и възможностите на хората със зрителни затруднения. От казаното по-горе логично следва, че в своята съвкупност работниците с увредено зрение са в по-неизгодно положение от тези, които не са носители на това увреждане. Първият извод, който се налага от подобно твърдение е, че, намирайки се на периферията на предлагания асортимент от работна сила, лицата със зрителни увреждания едва ли не първи биват изваждани от състава на съвкупната работна сила, когато настъпи криза и съответно намаляване на търсенето на тази специфична „стока“. На второ място, до тях най-късно достигат придобивките, които получава работникът в моментите, когато се разширява търсенето на работна сила на пазара на труда.
В най-общ план има два взаимодопълващи се способа за намаляване на неблагоприятните въздействия от страна на пазара върху тази социална група.
Първият способ е свързан с възможностите на държавата да се намесва на пазара на труда. Държавата може да въвежда определени квоти за работни места на хора с увреждания, както и да предлага определени облаги за тези работодатели, които наемат на работа хора с увреждания. Въпросът за фактическото съотношение между стимулите и санкциите се решава конкретно във всяка страна и във всеки отделен момент във времето. Неоспорим факт е обаче този, че там, където стимулите имат приоритетно положение спрямо санкциите, търсените ефекти са значително по-големи от случаите, в които съотношението между тях е обратното.
Колкото и добри резултати да са постигнати при прилага¬не на тези държавни намеси обаче, те в никакъв случай не намаляват и не могат да намалят ролята на индивидуалното усилие от страна на човека със зрителни увреждания.
Срещу неговото нормално присъствие в средата на работниците и служителите работят много сили, влияят различни, понякога мощни фактори. От друга страна, колкото и неблагоприятни да са условията за трудова реализация на отделния индивид, те все пак никога не са такива, че на сто процента да възпрепятстват неговата реализация на пазара на труда. Колкото добри или лоши да са обективните условия, те все пак не могат да ни лишат от възможността да се борим за заемането на по-добро място в системата на общественото разделение на труда.
Работникът и работодателят се срещат на свободния пазар на труда тогава и само тога-ва, когато се срещат техните непосредствени интереси, тогава и само тогава, когато те имат нужда един от друг.
Тази максима е много съществена, за да разберем какво можем да искаме от даден работодател, кога и срещу какво можем да го получим. Като се абстрахираме от изключенията, които, както се казва само потвърждават правилото, трябва да осъзнаем, че работникът и работодателят не са врагове, а партньори на свободния пазар на труда. От друга страна, в рамките на даден трудов процес те могат да имат общи интереси, а следователно и общи цели, но по никакъв начин не са задължени да поддържат гореспоменатата цялост винаги, на всяка цена и при всички условия.

Светослав Николов
s.zaykov
 
Мнения: 26
Регистриран на: Пет Юни 29, 2018 2:22 pm

Назад към Пазар на труда

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

cron